Как, защо…

Защо правиш това, което правиш? Защо някои хора правят абсурдни неща и са щастливи? Защо за толкова важни неща нямаш обяснение, а можеш единствено да кажеш „Ами така го усещам…” или „Не мога да не го правя, това съм аз!”

Представи си прекрасна кола, лъскава, стилна. Дизайн и външен вид на макс, табло и тапицерия – перфектни. Оборудвана с ВСИЧКО! Тъпкана с екстри, до горе! Сядаш в ергономичната седалка, оправяш седалки, огледала, екрани… Натискаш бутона за Старт и… нищо не се случва. Пак. И нищо. Колата просто НЯМА ДВИГАТЕЛ…

В търсенето на ефективни методи и средства, на инструменти и „хитрини” към успеха, често пропускаме да проверим дали нашата кола има двигател и какъв е той, кое ни кара да се движим напред, да не спираме.

Може да имаш всички инструменти, дори да научиш как да работиш с тях, но… да нямаш желанието да ги ползваш. Какво ще се случи? Докъде ще стигнеш?

Спомням си подобна ситуация, когато получих бонус Мерцедес С: цяла вечер беше с включени светлини, снимаха се с него десетки хора на церемонията по награждаването и… когато трябваше да си тръгнем, не пали. Акумулаторът беше изтощен. Усещането е отвратително: имаш чисто нова хипер луксозна кола и не можеш да я ползваш! Няма ток! Не тръгва…

Умът ни може да разбере и да осмисли много неща. Трупаме знания, трупаме опит, ставаме по-умни (дано!). Но забелязваш ли, че с годините като че ли все повече губим мотивация за нови неща и не тръгваме? Може дори да имаме двигател, но акумулаторът е паднал… Особено когато са включени елементи на риск? Не пали… изобщо…

Къде е проблемът?

Трябва да прочетеш повече? Да научиш повече? Да се срещнеш с правилните хора? Да направиш план?

Може би всичко това играе своята роля. Но не е първостепенно – най-важното е да провериш дали наистина не можеш да не правиш това, което се готвиш да правиш и дали си готов да стигнеш до края. Не е важно КАК ще го направиш, дори не е толкова важно КАКВО точно ще направиш. Най-важното е дали си готов да го направиш. Обикновено после разбираш цената, която ще трябва да платиш. Защото няма нищо безплатно…

Мотивацията е вътрешен импулс в човешкия дух. Тя не подлежи на обяснения, много често самият ти не си наясно. Усещаш, напипваш, но не можеш ясно да обясниш. Духът ти не ти дава мира, въртиш се в леглото, ставаш и лягаш с мисълта за нещо.

Мотивацията е мощен импулс, който няма да те остави на мира, докато не направиш това, което напира отвътре. Като огън, който не спира да гори вътре в теб. Дори да искаш да избягаш от това, което усещаш, че трябва, то се връща отново като бумеранг.

Ето един прост тест: когато усетиш желание да правиш нещо важно, остави го да отлежи няколко дни, месец. Ако наистина е важно, то няма да изчезне, а ще те преследва дори насън. И дори за малко да изчезне, скоро ще се върне. Ако е просто временна прищявка, ще се изпари и няма да има сила, ще те остави на спокойствие.

Това, което те пали, трябва да отговаря на твоята система от ценности. Ако противоречи, няма да стигнеш далеч – или ти ще се промениш, или то ще те промени…

Спомням си как аз се готвих за приемните изпити в Медицинския институт – учих старателно, направих доста жертви, за да се подготвя, отказах се от доста шумни купони и партита, защото имах дълбокото желание да стана лекар. Приеха ме от първата година. Бях щастлив, много. И удовлетворен. Две години в казармата мечтаех за това как ще уча медицина и ще стана лекар, хирург. В казармата „ме уредиха” да служа във военна болница и бях санитар – минах през всички отделения, включително през операционна, за да науча колкото може повече с какво се захващам. И дори и за миг не съм мислил, че ще бъда нещо различно.

Отидох да уча и учех много мотивирано. Ходех на всички упражнения и на голяма част от лекциите (макар някои да бяха абсолютна скука). Първата сесия беше отлична. Разнасяхме кокали с колегите да учим всяка дупчица, кривина и ръбче по тях, бях пръв да работя на упражненията, бях запален. Беше ми много интересно, защото щях да ставам лекар, щях да помагам на хората.

Наивно?

Идеалистично?

Глупаво?

Сигурно – аз изживявах детската си мечта…

Но… когато се сблъсках с купуването на изпити, с колеги, които не стъпваха на упражнения и нямаха понятие от материала, а си купуваха отлични оценки, с преподаватели, които бяха много далеч от моята представа за такива, аз се отвратих от цялата система. Не можех да бъда колега с такива хора! Не можех да се уча от такива преподаватели! Моите ценности започнаха да крещят. Негодувах. Бях толкова разочарован и гневен… Прекъснах. Не издържах. Мотивацията ми, която ме беше движила години наред, се прекърши пред сблъсъка на реалността с моите ценности. И угасна.

Неудачен пример? Може би. Надявам се обаче да разбираш за какво говоря.

Днес съм намерил други начини да помагам на хората. Защото се оказа, че това е било истинската ми мотивация – да помагам, да бъда полезен, да подам ръка. И съм щастлив. Начинът се оказа различен, пътят беше доста по-дълъг. Трябваше да разбера нещата по трудния начин и да си платя цената.

Често не можем да разберем кое е истински важно за нас, докато не опитаме – по пътя може да се окаже, че всичко е много различно от първоначалната ни идея, но нали тя беше доста неясна и смътна така или иначе?  Давай, пробвай. И ще се научиш от опит.

Мотивацията трябва да се поддържа. Тя не е константа. И има много начини как да го направиш.

Но това, което мисля, че е ключово, е свързването с правилни хора, които вярват, че ще успееш и ти помагат, когато се разклатиш. Да имаш дори 1-2 такива е безценно богатство – такива, които искат да успееш и са готови да застанат до теб в трудностите на всички лутания. Другото значение на мотивацията е вдъхновение – дух, който ти помага, който дава сила на твоя дух, за да продължиш. Защото при разклатена мотивация нямаш нужда от факти, нито от знания. Имаш нужда от искра, от огънче, което да припали твоето, за да пламнеш отново.

И ако хората около теб изливат кофа със студена вода върху твоя замъждял фитил с неверието си, критиката и надменността си от типа: „Нали ти казах, че това не е за теб?” или „Докога ще опитваш?”, почти сигурно е, че няма да издържиш дълго. Намери поне 1-2 души, които да ти бъдат опора – хора, които познаваш и на които можеш да се довериш. Говори с тях, споделяй откровено как напредваш, къде срещаш трудности, с какво се бориш. Позволи им да запалят огъня ти. И ако мотивите им са чисти и наистина искат да успееш, имаш реален шанс да стигнеш до края!

И давай напред! Какво като сбъркаш? Не е ли животът постоянно учене? А най-добре се учим от грешките, нали?…

Related Articles

Responses