Маската на Х… или как Рапунцел пусна косата си

Какво или кой стои зад маските? Не винаги е страх. Може би зад маската се крие човек, който не се харесва и не си вярва? Виждал ли си хора, които винаги цитират известни и влиятелни личности, за да те убедят в правотата си и в достоверността на своето мнение? Или такива, които заплашват и обиждат, за да докажат своята „позиция”? Какво се крие зад такова поведение? Какво се крие зад маската? Във високата, заключена кула? И може ли принцът да се качи по стената сам? Или Рапунцел трябва да спусне косата си…

Преди години прочетох нещо от великия Ед Коул:

„Колкото по-евтина е стоката, толкова по-лъскава е опаковката.”

Eд коул

Важи за хора без лично мнение, скрити зад множество цитати на велики личности; важи за хора без вътрешна субстанция със скъпи и тежки коли; важи за леки жени с много грим и лъскави бижута, лачени чанти и ботуши; важи за бизнеси с евтини продукти-имитация, които залагат на опаковката…

Да не искаш да кажеш, че всички хора, които цитират други, са без собствено мнение? Или че всички, които карат скъпи коли, са комплексари? Или всички гримирани жени са „леки”? Или всяка стока в лъскава опаковка е боклук?

Разбира се, че не!

Не е нормално да поставяме хората и нещата в категории и да съдим за тях по стандартен калъп. (Това само по себе си отново би било примитивна и незряла реакция.)

Но може би е добре да се замислим ЗАЩО хората прибягват до заместителите и се крият в кулата. Може би защото така са видели от своите родители. Или защото така е по-лесно – да се скриеш зад някого или нещо, което е сигурна защита. Или защото не искат да мислят и да развият вътрешния си човек – своя дух, мислене и характер. Или… просто защото ги е страх… Или…

Каквато и да е причината, тези хора имат своите дефицити и няма да успеем да им помогнем, ако ги обвиним или заклеймим тяхното поведение. Жестоко е да поставиш диагноза без да предпишеш лечение. Можеш да стоиш долу, пред кулата на Рапунцел и да й викаш да излезе. Тя е заключена, тя НЕ МОЖЕ да излезе. Може да я обвиняваш, че стои заключена, че се крие, че е слаба, понеже е позволила да я заключат там. И може да си прав.

Но през годините аз се уча да не го правя – ако не знам как да помогна, просто да си спестявам диагнозата. Най-често маските и криенето зад тях е свързано с малоценност, липса на идентичност, инфантилност, дълбока болка, страх… Чувството за справедливост у мен ме караше да кажа на човека какъв е проблемът му, за да му „помогна”. И най-често започвахме да говорим на много висок глас, стигахме до обиждане, сърдене, дори прекъсване на взаимоотношения…

Тогава започнах да се замислям как аз реагирам, когато „доброжелатели” дойдат при мен и ми дават такава „информация” за моите слабости и дефицити. Когато някой нападне моята маска, моята кула, всичките ми комплекси изригваха, защото не желаят да бъдат докосвани. Там боли много и затова слагах маските и се криех, опитвайки се да притъпя болката и да я скрия и от самия себе си.

В криенето така се бях заключил в кулата, че никой и нищо не можеше да ми помогне. Показвах имиджа на умен, успешен, всезнаещ и всичко можещ млад мъж… Доказвах на себе си и на всички около себе си, че няма нищо невъзможно, стига да се заема аз с него…

Но вътре в себе си усещах огромната дупка, която поглъща целия ми „успех” и като се огледах около себе си, имаше тълпи от хора, които ми се възхищават (и други, които да ме заклеймяват и хулят, естествено), а истински приятели – не. Повърхностно, евтино, самотно… И аз седях в кулата на собствената си самозаблуда, доволен от „успеха” – лъскава опаковка на евтина имитация.

Трябваше да взема съзнателно решение да се изправя очи в очи с болката от минали преживявания, наранявания, предателства, изоставяния, обиди, презрения, хули, пренебрежение… купища кал, утаени в едно смърдящо блато, умело прикрито, за да не се усеща от останалите. Фактът беше, че всички го усещаха. Но истински важните за мен хора нямаха достъп да ми помогнат. Защото се криех и от тях…

Затова беше време за промяна – да си призная, че имам сериозен проблем; да поискам искреното мнение на хората, които ценя и уважавам (които знам, че искат да ме видят успешен и щастлив); да отворя кулата и да проветря (трудно, страшно, болезнено, но задължително) и да стана уязвим пред важни за мен хора, които да ми помогнат. Да спусна косата, за да допусна истинските приятели…

В процеса веднага се появиха и „доброжелатели”, защото те винаги всичко знаят и винаги „помагат”. И трябваше да се науча как да ги игнорирам в началото. Важното беше да не се крия от важните за мен хора и да допусна тях възможно най-близо. Те ми показваха разбиране, приемане, но ми говореха истината, от която на моменти много болеше. И трябваше да порасна, да поема отговорност за своите реакции, да се извиня за неправилно поведение, да се променя… Тогава започнах да чувам дори и „доброжелателите”, защото се оказа, че и те говорят много истини. Но болката, страховете, гневът и защитните ми механизми не ми позволяваха да ги чуя.

Аз успял ли съм? За някои неща да. И слава на Бога – свободата е невероятна. Но има още много области в живота ми, с които тепърва ще се заемам. Защото това е животът ни – пътуване към свободата, чрез истината… Дори да си в кулата, не си роден да живееш там. Но е нужно огромно усилие от твоя страна да отвориш прозореца и да спуснеш косата… За правилния рицар…

Related Articles

Как, защо…

Защо правиш това, което правиш? Защо някои хора правят абсурдни неща и са щастливи? Защо за толкова важни неща нямаш обяснение, а можеш единствено да…

Responses